„Направихме го!“, си казахме накрая. Никоя от нас не очакваше, че Международен студентски театрален фестивал „Данаил Чирпански“ ще се случи по този невероятен начин. И то не заради страхотните спектакли, големите имена и институциите, застанали зад нас, а заради хората… заради Дани! Сякаш бяхме взели цялата му душа и тя беше оживяла за една седмица по време на фестивала в Стара Загора.

Предисторията за проекта е също толкова динамична, колкото и фестивалните дни. Като на магия спечелихме финансиране от ЮНЕСКО по програма International Fund for the Promotion of Culture. Нашият проект беше един от 8-те избрани от общо 814 в целия свят. Благодарим и на всички останали наши партньори, без които нямаше да го направим.

И ето, че фестивалът наближи. На шега и изключително нелепо се роди слоганът, докато търсихме рекламно изречение за клиповете ни, направени от Premier Studio. Let’s Drama! И така и беше – драма, драма и пак драма – човек явно кодира съдбата си, чрез думите, които използва.  

Събирайки се Стара Загора, малко по-малко осъзнахме колко много работа сме свършили, но и за колко хиляди неща не сме помисляли, още колко много нямаше как да сме предвидили, защото са толкова фантастични, че дори и години опит в правенето на фестивали, няма да ти помогнат, за да си ги представиш.

Дойде откриването – 1 октомври… Целият клас на Дани от НАТФИЗ се събра от България и света и пристигна още сутринта, за да репетират и да подготвят Бай Балчо, който да споменува на фестивала. Репетираха цял ден, а в 4-та гримьорна, по-известна като “офиса”, лудницата кипеше също от сутринта. Това беше денят, в който треперихме дали няма да остане някой на някое летище, да има проблем с билета или с автобуса от София до Стара Загора. Докато не чухме „Бел кон“ по прослушката… Сърцата ни сякаш трепнаха и за миг забравихме екшъна покрай организацията, за да си спомним истинската причина за този фестивал.

Вечерта залата беше препълнена, върнахме хора, никой от театъра или от екипа не успя да гледа спектакъла, а за самото откриване, което следваше спектакъла, залата беше още по-пълна! От този момент вече магията беше факт. Оказа се, че голяма част от участниците до този момент нямаха идея каква е каузата на нашия фестивал. Но щом чуха историята ни и разбраха за мисията ни, студентите и преподавателите на всички тези сериозни академии вече бяха част от нас, част от нашите сърца, от нашия екип, от нашите емоции… Пяха с нас „Бел кон“, плакаха с нас, прегръщаха ни… И така до края.

Журито беше една от най-големите ни гордости – Кама Гинкас, Деян Дуковски и Майя Праматарова! Просто бяхме на седмото небе, в момента в който се съгласиха да дойдат за цяла седмица на фестивала. „Никога не сме били на толкова истински и вълнуващ фестивал“, казаха посления ден и тримата. Това значи изключително много за нас, изключително… И им благодарим от цялото си сърце за подкрепата!

„Всичко хубаво“, ще кажат някои, „А сами ли си гледахте спектаклите?“. Краткият отговор е „Не“, дългият е „Вие луди ли сте, трябваше всяка вечер да стоим на вратата и да вкарваме под брой участниците, за да успеят да гледат, защото в залата нямаше нито едно празно място!“

И така, сякаш като един ден, преминаха всички спектакли, всички уъркшопи, всички проблеми, всички концерти, всички купони, всичко…

Дойде закриването. Още преди да започне церемонията и награждаването, ние вече усещахме, че свършва и си задавахме въпроса „Как ще живеем без това?“.

След песните, след награди и след сълзите от сцената вече нямаше нито един човек, замесен по някакъв начин във фестивала, който да не е намерил място в сърцата ни, а вярваме, че и ние сме намерили път до техните.